Категории: Нещо за четене

Неотменимо безкрайно

19.07.2012 г. 12:55
, видяна: 4421
Авторът Юнас Хасен Кемири и преводачката на неговия разказ "Неотменимо безкрайно" Веселина Георгиева
Снимка Личен архив

Юнас Хасен Кемири (на шведски: Jonas Hassen Khemiri) е шведски писател и драматург, роден на 27 декември 1978 г. в Стокхолм в семейството на тунизийски имигрант и шведка. Завършва литература в Стокхолм и Международна икономика в Париж. Нетрадиционният език, на който пише, и темите, които засяга, привличат огромен брой читатели в Швеция и в чужбина, където младият автор вече е преведен на различни езици, включително и на български.

Кемири израства в семейство, където се срещат две култури и се говорят три езика - шведски, арабски и френски. За него езикът и етническата принадлежност са неделими част от човека, но не могат и не е нужно да бъдат описвани еднозначно и категорично.


Честно. Не бих променил нищо, тъй като нашата любов е най-красивото, което съм преживявал, и няма нищо, нищичко, за което да съжалявам. Чуваш ли? Заявявам и се заклевам, че всичко беше перфектно. Двамата заедно бяхме като тази любов, която всички очакват, която всички филми, книги и песни безуспешно се опитват да уловят.

Ако ме накарат? Ако някой опре пистолет до главата ми и наистина ме накара да променя нещо, ей така, впоследствие, може би бих променил първата ни среща. И то не защото не беше както трябва, но, честно казано, едва ли е много романтично да се срещнем в чакалнята на болница.

Или пък…болницата е окей. Има известен драматизъм. Можем да оставим болницата. Но ако съм принуден да променя нещо, най-вероятно ще ни настаня в друга чакалня. Вместо да засечем погледите си в Клиниката по венерология, очите ни биха могли да се срещнат в например… Де да знам.. В Раковото отделение. Дали има такова в болница Сьодер? Така ще да стане. Значи, седим си в Раковото отделение, погледите ни се срещат, времето спира, а ти си толкова изумително красива, че не успявам да се концентрирам върху вестника си.

Спомняш ли си? Как седях и известно време се преструвах, че чета клюкарските страници само защото не смеех да срещна погледа ти.

И понеже така и така сме подкарали, бих сменил вестника с нещо, което повече ми подхожда. Седя в чакалнята и чета “Ана Каренина”. И вместо ти да се наведеш напред и да кажеш това, което каза (егати колко е гот да не си единственият, който е на тръни след летните си забежки), се навеждаш напред и подхвърляш нещо за проникновеността, с която Толстой описва жените, или животните, или класовото общество, например. Това ще бъде първата ни среща. И вместо да се сблъскаме навън, на спирката, и да се разговорим колко странно е да пикаеш в пластмасова чаша и колко е трудно да спреш по средата на струята, се сблъскваме на спирката и започваме да обсъждаме, колко е тежко да имаш близък роднина, болен от рак. Става, нали?

И сега стоим на спирката, ти ми искаш цигара, аз ти правя комплимент за татуировката, а ти ми разказваш забавната история, как си решила да си я направиш в Тайланд, когато си била надрусана до козирката, а после си дошла на себе си и си обикаляла седмици наред и много-много си се надявала да се окаже просто татуировка с къна. Това ще го запазим точно както си беше. Но, моля те, нали може да махнем абсолютно идиотския въпрос, който зададох после? (Какво е татуировка с къна?) Още ме е срам за него. Извън това няма нищо друго, което да искам да променя. Нищо.

Всъщност може би времето.

Махаме есенния дъжд, носен от вятъра, и го заменяме със слънце. Или още по-хубаво – да кажем, че се срещаме за първи път, когато пролетта започва да се разпуква. Уханията изпълват града, всички са приятно изненадани от топлото време, порозовяват като златни рибки и са единодушни, че такава жега никога преди не е имало. Нека да ни грее слънце, както си стоим на спирката, и вместо да вземем автобуса, да тръгнем пеша по улица Рингвеген. Дърветата искрят в зелено, зъбите ти блестят в жълто, обувките ни лепнат по загретия от лятото асфалт, защото вече не е пролет, внезапно е настъпило най-красивото лято на света. В далечината деца играят баскетбол, слънцето пари, а ние се разхождаме, наслаждаваме се и разговаряме точно за същите неща, за които в автобуса онзи дъждовен есенен ден. Спомняш си, нали?

Продължаваме с татуировките и аз разказвам за онзи от работата, който обяснява изцяло покритото си с татуировки тяло с невероятните отстъпки, които негов приятел-татуировчик му прави. Сега вече е изрисуван с всичко възможно, но ако му се прище още една татуировка, тя ще е нещо класическо, което никога няма да излезе от мода.

Какво? Питаш ти и питаш така, както направи в автобуса, защото няма никой друг, който може да пита с по-искрено любопитство.

Нали знаеш Прасчо от “Мечо Пух”? Той иска да си татуира един голям Прасчо с накривена каубойска шапка и пушка и шерифска значка на гърдите. Тук ти се разсмя така бурно, както само ти можеш, пръхтеше и се задъхваше, удряше стълба с номерата на автобусите с длан, навъсени старчета покашляха с раздразнение под чадърите си, а лелките свиваха устни и си разменяха многозначителни погледи, но ти не им обръщаше внимание и остави вулканичния си смях да пробие дупка в стълба, и си спомням как още там, в дъждовния автобус на онзи парещ от слънцето тротоар, помислих, че те обичам. Че аз и ти сме завинаги. Това е наистина единственото, което бих искал да променя.

Всичко останало беше перфектно.

Как втория път бяхме на онова одеяло и говорихме, говорихме, говорихме, докато огризките от ябълките ни покафеняха, а следобедът премина в здрач. Как се прибрах вечерта, преливащ от въодушевление, така че не можах да заспя, преди да стане време да ставам. Как третия път се срещнахме в онзи бар, а четвъртия у вас, как не успявахме да си кажем всичко, което искахме, преди да дойде време да се сбогуваме. Как се целувахме в антрето. Как устните ни сякаш бяха от един и същи вид. Как езиците ни. Как китките ни. Как цветовете ни. Как събудената ни близост ме накара да пожелая да прегърна целия свят и как татуираният младеж от работата отстъпи назад, като налетях да го прегърна следващия ден. Как всичко в разговорите ни изглеждаше свързано и логично. Как всички филми, които гледахме, още в началото се превръщаха в празни заглавия и спомени от близко дишане, топли изпотени ръце и език, който обхожда зъбите. Как много от тези филми впоследствие все пак са ни сякаш любими. Как всичко в нас беше аз и другият. Как за пръв път в живота си спрях да се заглеждам по други. Как можех да се събудя нощем и да лежа до теб в тъмното, да подушвам ключицата ти и да слушам дишането ти, и да мисля, че нашите чаршафи – това сме ние, и песните ни сме ние, и всичките ни думи сме ние, и че всичко в целия свят бе толкова много ние, че понякога ме обземаше паника и се чудех кой всъщност е аз.

Какво значи “престани”? Аз наистина имам предвид всяка дума. Точно така беше. Като да намериш огледалния си образ за първи път, този, който по неповторим начин отговаря на това, което си.

Моля?

Ами защото.

Нещата приключват.

Нещата се променят.

Но аз.

Не съжалявам за нищо.

При всички случаи не за начина, по който аз.

Някои дреболии, може би.

Например, бих се постарал да не объркам Софи Кал с Фрида Кало оня път, когато лежахме на одеялото и говорехме за изкуство. Освен това, съжалявам, че обърках "faire la cuisine" (“изкуството на кулинарията”) с "faire l’amour" (“изкуството на любовта”), като разказвах на роднините ти от Франция, че си страшно добра готвачка. Доста конфузно стана.

У теб?

Не.

Категорично не.

Може би някои дреболии.

Речникът, например.

Както когато непрекъснато се оплакваше, че сметката на мобилния ти телефон е гастромично голяма, помниш ли?

Това след време започна да ме дразни.

Нищо друго.

И че малко прекалено ти се искаше все да си център на вниманието. И че беше толкова патологично любопитна за всичко и всички и непрекъснато питаше, въпреки че ставаше дума за неща, които не те засягаха.

Да, и бих намалил звука на смеха ти, наистина беше красив и вулканичен, но понякога, дявол да го вземе, прекаляваше, като бяхме в Гърция хората даже се спираха на улицата и те сочеха, в Гърция, спомняш ли си?

Но това все пак са само дреболии, които нямат нищо общо с истинската причина. Наистина.

И двамата сбъркахме.

Не само ти.

Дори и.

Да.

Дори и.

Понякога мога да си помисля, че.

Не, нека да не започваме отново.

Ако бъда принуден да променя нещо в края?

Да.

Има наистина няколко неща, които бих искал да поизгладя.

Така.

Няма как да ти е било приятно да прочетеш смс-те, които ми е ясно, че могат.

Да бъдат изтълкувани погрешно.

Но това беше само шега, знаеш го.

Имахме един жаргон, който беше някак.

Ако получа смс, в който пише: “леглото ми жадува за теб” или “хайде да се будим и голи да се трудим”, това не означава непременно, че съм бил.

Така.

Разбираш.

А и ти беше леко параноична.

Освен това нямаше никакво право да четеш моите смс-и.

Та така.

Това беше.

Освен това, нали се случиха разни неща, които изобщо не бяха по моя вина и ми е трудно.

Да ги променя.

Така, постфактум.

Но, разбира се, че искам никога да не беше.

Опитвала.

Но все пак те намерихме и всичко беше.

На фона на обстоятелствата.

Късмет.

Спомняш ли си нещо от онази нощ?

Беше най-красивата лятна нощ на света, нощни двойки ходеха ръка за ръка, спомням си как седях най-отзад в линейката, сирените виеха, сградите просветваха в синьо, аз държах твоята свиваща се в конвулсии ръка и мислех, че времето не е подходящо. В подобна вечер трябва да има буря и градушка, а не красив залез с дъх на люляк. Освен това мислех, че линейката трябва да ни закара в спешното на болница Сьодер, а не на Св. Йоран, защото…

Какво?

Не!

Седни!

Остави свещника!

Успокой се.

Не го приемай така.

Имам предвид само.

Че тогава.

Нашата история би се сдобила с красив край.

Защото, както знаеш, се бяхме завъртели в затворен кръг.

И.

Толкова ли е странно да се каже?

Какво имаш предвид?

Не съм студен.

Просто.

Не зная как.

И щеше да бъде абсолютно перфектно, ако се бяхме срещнали в болницата Сьодер насред заслепяващо слънце, а си бяхме взели сбогом в болницата Сьодер в порой и градушка, и, разбира се, че съжалявам за доста неща и искам да променя много повече, отколкото мога да призная, и единствено искам един ден да ми простиш, защото никога не е имало нещо като нас.

Превод от шведски - Веселина Георгиева


 
 
 

 
Гласували: 87
Върви добре, градът ще е готов за 2019 година.
14,94% (13)
Не виждам да се прави нещо конкретно по въпроса.
36,78% (32)
След скандалите във фондация "Пловдив 2019" за каква подготовка говорим?
29,89% (26)
Нямам никаква представа.
18,39% (16)
 
Най-четени новини