Нерадостни истини за несъстоялото се духовно "възвишение" на българина прозвучаха от сцената на Дома на културата в Пловдив в първата вечер на "Сцена на кръстопът".
17-ото издание на международния фестивал, който по традиция събира най-доброто от родната театрална продукция през годината, започна на 10 септември с премиерата на спектакъла "Възвишение" на Драматичен театър - Пловдив.
Сценичната адаптация на нашумелия роман на Милен Русков, макар и далеч по-семпла (по обясними причини) от книгата, носи същия саркастичен привкус и развенчава шаблонизираните митове за националното ни самосъзнание.
Гичо от Котел и Асенчо от Жеруна, редом с Димитър Общи, а не Левски, Бенковски и Стамболов (наричан снизходително "Стефчо"), са главните действащи лица в българската "револуция". Изтъкани от противоречия, податливи на обикновените човешки слабости и водени в повечето си действия от дребничкия тарикатлък, тези полубунтовници-полуразбойници са истинските, пълнокръвни образи на едно тъжно и славно време, което не е отминало и до днес. Нищо, че вече имаме държава и "наши" управници - в сърцата и умовете си продължаваме да сме роби.
Героите на "Възвишение" така и не успяват да се освободят, да се възвисят, да надмогнат земното и да се издигнат над страха и лъжата, над предателството и алчността дори и когато отправят молба към бога за това. Защото възвисяването е полет на духа, а у нас, както философства Гичо, "дух няма, та какво остава за полет".
Уви, такава е духовната диагноза на един народ, най-мрачната тайна за който е, че не съществува. Тъжно и страшно. И до болка вярно.
