Щях да започна с: "Джазът дойде в Пловдив с есента...", но щеше да е вярно само наполовина. В Пловдив джазът не идва и не си отива. Той си е винаги тук. Просто невинаги имаме сетива за него.
Въпреки войнстващата чалга, джазът все някак успява да презимува в някой малък клуб, сгушен сред тесни стари улички. Криво-ляво дочаква пролетта и замечтава за лятото, когато се развихря на открито някъде в зеленото сърце на Стария град.
А наесен идва големият му празник, трите вечери, в които джазът наистина е у дома си. Пловдивските джаз вечери, в които пулсира голямото сърце на най-свободната музика.
Джазът никога не си е отивал от Пловдив, макар че си отидоха много хора, които го носеха в сърцата и умовете си. Някои от тях се връщат понякога, някои не искат и да помислят за връщане. Но всички те са в джаза, витаещ във въздуха на Пловдив и заразяващ всичко живо с оня благотворен "бацил", който наричаме "густото на Филибето".
А иначе Пловдивските джаз вечери наистина идват с есента. Тази година - в самото начало на октомври, който пристигна с необичаен мразовит студ. Но и с един обичан и чакан фестивал, който още в първата си вечер, на 3-ти, стопли душите на джазовите хора и ги зареди с позитивизъм.
Хубавата чиста енергия, която започна да се лее от сцената още с първите акорди на петимата от D-tailz - Милен Кукошаров (клавишни), Миро Иванов (китара), Веселин Веселинов - Еко (бас), Димитър Льолев (саксофон) и Димитър Семов (ударни), изпълни залата и всичко лошо, подло и дребнаво остана някъде далече, в материалния свят. А в паралелната действителност на джаза неземният, свръхестествен магьосник Ramon Valle рисуваше с гениална виртуозност космическа музика върху черно-белите клавиши на рояла...
Първата джаз вечер мина като миг, но има още две. Още два мига от удоволствието да се издигнеш поне на педя над земята, понесен от музиката, която те спасява от околния идиотизъм. И да се почувстваш истински жив.
