С изключителен концерт, достоен за най-големите световни зали, започна седмият Международен фестивал на китарата в Пловдив.
Вечерта на 11 октомври се превърна в невероятно преживяване за феновете на китарното изкуство, които имаха щастието да чуят проекта на големия Жан-Мари Екей и не по-малко известния му български колега Иван Лечев.
Изключително силно въздействащи композиции, в които елегантно се смесват рок, джаз, дори кънтри, невероятна техника на свирене, много чувство и майсторски импровизации.
Така може да се опишат близо двата часа прекрасна музика, която се лееше от сцената на Драматичния театър. В действителност обаче няма как да се предадат с думи истинската атмосфера, духът и енергията на такъв концерт. Тази музика няма как да бъде вместена в словесни граници, да бъде "опитомена" и обяснена. Тя може само да се изживее, да се усети с душата и сърцето.
Двамата китаристи наистина дадоха всичко от себе си, както подхожда на музиканти от тяхната класа, но си личеше, че не го правят само заради професионализма си. Прекрасната пловдивска публика, чиито сетива за истински стойностното изкуство са винаги отворени, още с първите си реакции подсказа на изпълнителите, че е на същата емоционална вълна.
И магията се случи. Китарите на двамата виртуози сякаш оживяха в ръцете им, а когато към зашеметяващите им звуци се прибави и цигулката на Лечев, удоволствието стана пълно. Майсторските клавирни импровизации на Милен Кукошаров пък нахъсваха допълнително китаристите, а басът на Еко и барабаните на Стефан Цеков, син на Косьо Цеков от ФСБ, звучаха перфектно.
След гостуването на Доминик Милър в края на май тази година проектът на Жан-Мари Екей бе поредният голям празник за феновете на китарата в Пловдив. Един наистина голям музикант, който показа не само че е изключителен китарист и не случайно свири с живата легенда Били Кобъм, но и че пише много стойностна музика. Всички композиции, които прозвучаха на концерта, с изключение на една - "Жираф" на Иван Лечев, са на Екей. В което всъщност няма нищо необичайно. Защото хората, белязани с голямата дарба, носят музиката дълбоко в себе си, тя е част от самите тях и те няма как да останат просто интерпретатори, а винаги са създатели.
